С развитието на различни научни дисциплини стана ясно, че Земята е подложена периодично на резки промени, които имат катастрофичен характер. Има достатъчно много свидетелства за такива събития в миналото – огромни вулканични изригвания, удари на големи небесни тела, бързи климатични промени свързани с активността на слънцето, космичната среда, през която преминава слънчевата система, смяна на термодинамичното равновесие поради вътрешни планетарни фактори. Напоследък, към списъка с възможни причинители на Апокалипсиса се прибави и дейността на самите нас – все още се спори дали това наистина се случва в момента, но без съмнение има възможност сами да причиним по един или друг начин смяна на планетарния климатичен кръговрат.

Отличителна особеност на разума е, че той се самовъзпроизвежда като променя себе си или околната среда според един идеален образ, който представлява най-оптималното състояние на самия разум в неговото отношение към средата, т.е. той действа целесъобразно. Това се случва и на ниво личност, дори в стадия на нейното формиране, и на ниво цивилизации – всички прояви на разума, които познаваме съществуват благодарение на това свое свойство. Детето се учи да изгражда идеални образи и по този начин да оцелява в иначе пълния с изненади свят на големите. Възрастният човек винаги гледа да предвиди, доколкото може, какво го чака през утрешния ден и да се подготви за него по един или друг начин. Нациите също си изработват мащабни или по-скромни идеали, които им помагат да оцелеят по техния исторически път. Ако науката през 21 век, опитвайки се да играе ролята на Бога, ни казва, че Потопът в планетарен мащаб е възможен и дори неизбежен, съвсем естествено е да започнат да се търсят идеални образи, които да ни помогнат да оцелеем в едни възможни планетарни катастрофи.

Изграждането на такъв идеален образ, да го наречем Ноев Ковчег 21, вече е започнало и това става точно, както изграждаме идеалните образи в нашия ежедневен живот. Първо получаваме знание за проблема. Веднага мобилизираме вече наличното ни знание за да си изработим решения. Разбираме, че наличното знание не е достатъчно да покрие всички възможни сценарии. Започва натрупване на още знания за заплашващия ни феномен от средата, като това ново знание води до някои хитроумни модели и идеи как да променим средата за да отстраним от нея това, което ни заплашва. Най-накрая идва разбирането, че тъй като нашето взаимодействие с тази среда е двустранен процес, се изисква и нашата собствена промяна. Проучваме себе си в светлината на проблемната ситуация, в която сме поставени, и избираме онова наше ново състояние, което би ни помогнало да се справим  с проблема. В момента се намираме някъде в началото на стадия “натрупване на ново знание за средата и предлагане на хитроумни средства за отстраняване на проблема”.

За пръв път човечеството разбра, че може да има неприятности в планетарен мащаб, когато военните натрупаха колосален ядрен потенциал. Неизбежният въпрос, какво ще стане ако натиснем копчето, донесе и отговора от страна на учените – ядрена зима и сигурно самоунищожение. Реакцията, трябва да признаем, беше доста разумна – спиране на безсмисленото превъоръжаване и измисляне на предпазни процедури това да не се случи по един или друг начин. Самият модел на възможното самоунищожение обаче ни насочи и към следващия неизбежен въпрос – а не може ли това да се случи и по други начини. Отговорът не беше много окуражаващ – да възможно е и не само е възможно, но вече такива катаклизми са се случвали. Бяха посочени с пръст и потенциалните планетарни рецидивисти, които заплашват наскоро родилото се човечество. Научнопопулярните списания и телевизионни канали ни заливат ежедневно с информация как точно динозаврите са изчезнали при падането на един астероид в днешния мексикански залив. Благодарение на този толкова настоятелен интерес към това събитие, динозаврите влезнаха в нашите домове, станаха нещо като близки роднини, съдбата на които не само ни натъжава, но и ни предупреждава, какво може да стане и с нас. Веднага беше издигната идеята да следим онези потенциални астероиди убийци и да ги разрушаваме овреме със същите онези ядрени оръжия, които ни накараха да се замислим за Апокалипсиса.

Осъзнаването на мащабите на заплахата обаче, доведе и до вглеждането в някои свидетелства за такива катастрофични събития, които винаги са били пред очите ни, но никога не сме им обръщали внимание. И това вглеждане ни донесе и ново неприятно знание – не само астероидите са способни да причинят планетарен катаклизъм, но и иначе добре познатите ни вулкани, с които човечеството не е имало кой знае какви проблеми в своя кратък исторически път. Да, вече знаем че вулкан е затрил критската цивилизация или пък може би е унищожил митичната Атлантида, но все пак това са били доста неразвити цивилизации в сравнение с днешното глобално човечество. За съжаление обаче се оказа, че и вулканите никога не са ни демонстрирали все още своя пълен потенциал. Бях открити свидетелства, че иначе много красивата планина Йелоустоун е вулкан, който има период на активност от около 600 000 години и неговата активност обикновено е в такъв мащаб, че е възможно цялата територия на САЩ да бъде покрита с еднометров слой вулканична пепел, което със сигурност ще върне най-развитата държава в света няколко хилядолетия обратно в историята и със сигурност с няколко стотина години останала част от човечеството.

Верни обаче на стереотипа на мислене на всеки разум, човечеството като цяло избягва да се замисля над такива събития, както не се замисляме над възможността за челен сблъсък на магистрала да се случи тъкмо на нас. Караме си колите и тази реална възможност я пращаме някъде в най-дълбоките пластове на съзнанието. Ежедневните метеорологични прогнози обаче ни вгорчават живота далеч по-ефективно. Те не са някакви абстрактни вулкани или астероиди, а сиво, понякога мокро, понякога твърде горещо или вледеняващо ежедневие. Съвсем логично, възможността за климатичен дисбаланс, който да доведе до катастрофични последствия за цялата земна цивилизация, обсеби мислите и на обикновените хора, а оттам логично безпокойството обзе и политиците. И като в случая с астероидите беше потърсено най-близкото до ума налично решение на проблема – правим си един протокол Киото и всички екологични организации са успокоени или по-скоро им е хвърлена прах в очите. Всъщност с протокола Киото, политиците реагират с политически средства на политическата опасност, идваща от политическото поведение на чувстващото се заплашено човечество, но не реагират на основната заплаха от рязка в историческите мащаби глобална климатична промяна. От друга страна, учените вече знаят, че тази промяна не може да се спре и въпросът не е дали ще се случи, а кога ще се случи. Вярно на естествения си исторически егоизъм, всяко поколение се надява тази нерадостна участ да го отмине, а пък децата да се оправят както могат.

Стигаме до констатацията, че в момента човечеството все още активно натрупва знания за природата на планетарните заплахи, предлага някои изпитани и тривиални решения за справянето с тях, започва да разбира, че те или не работят или ако предпазват от една заплаха са негодни да отстранят друга. Все още никой не се замисля сериозно за другата страна от уравнението на проблема – самият човек. Какво представлява той, как може да се промени и какво може да му помогне да запази човечността си в ситуацията, в която се е озовал навремето Ной. Все още не се разбира, че самите ние проектираме и предвиждаме последствията от една планетарна катастрофа, изхождайки от наличните си представи за самите нас. И не само това – обличаме нашите цели за оцеляване в  същите тези предразсъдъци, които имаме за самите нас и които предразсъдъци ни изглеждат непоклатими и вечни. Но нека първо да видим какви са възможните сценарии за спасяване.

Навремето Господ се явил на Ной и му заръчал да качи представители на всички животни, растения и своето семейство на един голям кораб, който да го носи по вълните на Потопа и така да се спаси. Всъщност Бог е дал инструкции на Ной да направи моментна снимка на своята цивилизационна култура – онази система от компоненти и отношения, чрез която той взаимодейства със средата и чрез която той живее. Алвин Тофлер би казал, че Ной е направил запис на Първата вълна – земеделската цивилизация. При нея човекът взаимодейства с околната среда посредством биопроцеси протичащи в самата среда. Това е възможно, защото и самият човек е продукт от развитието на тези биопроцеси и има необходимия интерфейс да бъде част от тях. С направения от Ной запис е възможно по-късно да бъде възстановена тогавашната цивилизационна култура, т.е. технологията за възпроизводството на човешката система в нейната природна среда. Тази технология е валиден начин и днес за спасяване от Апокалипсиса на общества от Първата вълна.

Във времената на индустриалната цивилизация, когато се е узнало за последствията от използването на ядрени оръжия в планетарен мащаб, също е имало идеи да бъдат построени нещо като Ноеви ковчези, но този път под формата на подземни бункери. Там освен най-различни видове растения и животни, щели да се пазят и натрупани знания, технологии, машини, както и инженери, работници, политици и политкомисари. Това също представлява моментна снимка на цивилизация от Втората вълна, където към културата принадлежат както биопроцесите от времената на Първата вълна, така и индустриалните технологии за промяна на средата и институциите за управлението и координацията на тези технологии.

Новият момент тук е, че човечеството вече не се възпроизвежда чрез процесите протичащи в средата, а чрез активната промяна на тази среда. Тъкмо тук обаче се вижда и ефимерния характер на цивилизациите от Втората вълна и това, че културата на индустриалната епоха е нещо преходно и междинно. За да се възпроизвежда чрез промяна на средата, човечеството изгражда една сложна система от енергийни потоци, която система обаче е невероятно уязвима. Със сигурност тя би била напълно унищожена при един планетарен катаклизъм. Дори и да оцелеят при катаклизма, подземните бункери не могат да имат производствената база, която да възстанови индустриалната  цивилизация отново, още повече че средата ще бъде напълно променена и негодна за изграждане отново на индустриалната инфраструктура.

В края на Втората вълна обаче могат да се появят идеи за спасение, базирани върху информационните технологии на настъпващата Трета вълна. Например, възможно е ноевите ковчези да се миниатюризират. В близките една-две години ще излязат масово на пазара наследниците на DVD, при които всеки диск ще има капацитет от 1 терабайт. По принцип това е напълно достатъчно да се съхранят всички технологии, върху които се изгражда човешката цивилизация днес. Представете си, че всеки от нас има един такъв диск и го носи винаги със себе си. Това би гарантирало, че дори минимално количество хора да оцелеят при един евентуален апокалипсис, те ще имат налична необходимата информация за възстановяване на цивилизацията.

Проблемът обаче отново е същата тази индустриална цивилизация, която всъщност трябва да бъде възстановена след катаклизма.  Просто информационните ноеви ковчези няма да могат да бъдат отворени и прочетени тъй като изискват енергийна и комуникационна инфраструктура, която ще бъде унищожена и която няма да може да бъде възстановена, тъй като за самото нейно възстановяване ще се изисква същата онази информация, която е затворена в миниатюрните ноеви ковчези.

В крайна сметка се оказва, че начина за оцеляване при Потоп, използван от Ной не е валиден за индустриалната цивилизация, тъй като не е възможно тя да бъде съхранена в едно скривалище, колкото и голямо да е то. В много отношения техносферата представлява нова, изкуствена среда, чиято функция е непрекъснато да променя външната природна среда и когато тя бива поставена от същата тази природна среда в положение на нейно частно, локално явление, нейните функции спират и настъпва саморазрушение на техносферата. От друга страна, индустриалната цивилизация не може да бъде спасена и със средствата на настъпващата Трета вълна, тъй като все още информационните технологии са зависими от същата тази индустриална инфраструктура, която трябва да бъде спасявана.

Историята около ядрените ноеви ковчези е поучителна обаче с едно нещо, което изглежда на пръв поглед тривиално. Проблемът с оцеляването е решим далеч по-ефикасно ако променим нашата култура, вместо да се опитваме да я запазим. В случая много по-разумно е да се откажем от ядрения конфликт, отколкото да мислим как да оцеляваме, когато той се случи. Разбира се, има и друг вид планетарни заплахи, които не могат да бъдат снети от дневния ред на човечеството толкова лесно, тъй като са извън него, произтичат от външната природна среда. Но при тях също стратегията за промяна на самите нас изглежда далеч по-ефикасна от плановете и опитите да променяме средата. Тези планове и опити произтичат от индустриалната ни култура с нейния специфичен начин на мислене. Следователно, ако искаме да преминем към друг подход за оцеляване при Апокалипсис, ако искаме да се променим самите нас, трябва да се откажем от индустриалната си цивилизация въобще. Този отказ обаче означава и отказ от нейните предразсъдъци, тоест от културните стереотипи, с които сме свикнали. Да видим кои са тези предразсъдъци.

Човекът от втората вълна променя планетарната среда в небивали дотогава кратки срокове. Създава се илюзията, че средата е тази, която се променя, а човекът си остава един и същ. Съвсем логично се предполага, че индустриалният човек, неговите институции, технологии, идеали, дори неговото възприятие за собственото му биологично тяло,  са нещо неизменно и вечно. Огромното количество фантастични филми и литература, които доминират културата в края на 20 век и началото на 21 век са добър израз на този предразсъдък. Пазарът като кръвоносна система на обществото се разглежда като константа, която няма алтернатива. В нашите представи, дори и завладяла галактиката, човешката раса продължава да използва парите като системно комуникационно средство. Държавата изглежда непоклатим фундамент на всяко общество – между звездите се нароиха в нашето въображение какви ли не империи, федерации и републики. Енергийният метаболизъм на общественото тяло винаги се разглежда като основан на познатите и утвърдени източници на енергия, като под познати се включват и онези все още екзотични, но вписващи се в днешната ни представа за нормално общество и неговото енергийно потребление източници, като ядрените и термоядрените процеси. Но най-важното, начинът, по който променяме средата също се екстраполира напред във вечността. Предполага се за най-естествено, че в бъдещето ще се водят междузвездни войни за правото да изтърбушиш някоя планета с подземни и надземни рудници и по възможност да я засееш в индустриални мащаби с царевица и пшеница.

Всички тези илюзии на индустриалния човек съществуват не само в неговото въображение, а доминират мислите и нагласите на днешните политици, стратези и  бизнесмени, екологични активисти, борци за граждански права, хуманитарни организации и дори на обикновените хора. Да, политиците признават че около нас се извършват промени в глобален мащаб, но твърдо вярват, че рамката на общественото устройство, която е привична за всеки от нас, ще се запази непокътната. Основно място в предвижданията на стратезите заемат въпросите кога точно БВП на Китай щял да надмине този на САЩ и Европа. Екологичните активисти се борят да запазят уютния свят в който живеем непокътнат, нещо като препариран момент от живата история на планетата Земя. Безброй организации, като се започне от ООН и се стигне до микроскопични фондации, полагат усилия да установят една социална идилия, в която всички ще бъдат толкова богати, колкото са богати гражданите на най-развитите в момента държави. Получава се една парадоксална ситуация – човечеството започва да се замисля как да оцелее при един планетарен катаклизъм, но неговата основна цел е да запази и пренесе своите илюзии непроменени отвъд тази евентуалната промяна в планетарен мащаб. Хем всичко ще бъде променено, хем ние ще си останем същите.

Промените обаче в самите нас вече са започнали и не могат да бъдат спрени. Нещо повече, те са абсолютно задължителни, ако искаме да оцелеем. При това не става дума за установяването на някакъв по-справедлив обществен строй, нито за екологично съобразна икономика. Става дума за промяна на формата на самия човек.

Нека се върнем към идеята за информационните ноеви ковчези, които всеки от нас би носил със себе си. Те са неефективно средство, защото разчитат на външната техносфера за да бъдат разчетени и ако тази техносфера бъде разрушена, то и носителите ще си останат непотребни за оцелелите при планетарния катаклизъм хора. Съществува обаче алтернатива – да използваме нашите собствени тела за такива информационни цивилизационни банки. Докато те съществуват ще е възможно информацията да бъде разархивирана и приложена като матрица за възстановяване на човечеството. Самата технология за използване на нашите тела като ноеви ковчези обаче предполага други, далеч отиващи последствия за самите нас, от простото оцеляване и възстановяване на цивилизацията.

За да е възможно съхраняването и извличането на такива огромни данни от човешкия мозък е необходимо преди всичко да имаме детайлно разбиране за процесите не само в нашия мозък, но и в нашето тяло въобще. Мозъкът е създаден от еволюцията за управление на това тяло и разбирането на неговата работа е неотделим процес от разбирането как функционира самото тяло. Това разбиране обаче ще ни даде непосредствена възможност да го моделираме, така че да се разкрие потенциала заложен в него от еволюцията. Засега представите ни за тази инженерна дейност върху нашето тяло стигат до безкрайно удължаване на живота и лекуването на болести. Един път обаче възникнала, технологията сама ще ни подскаже възможността да моделираме телата си съобразно околната среда, а не обратното – да преобразяваме околната среда според нуждите на телата си. Резултатът ще бъде повече от драматичен за цивилизацията на Втората вълна. Представете си какви последствия ще има за ежедневието ни способността ни да намалим количеството на необходимата ни енергия, която е консервирана в храните. Или какво ще означава за организацията на ежедневния ни живот и за културата придобиването на кучешко обоняние и сонарни апарати като  на прилепите. Нещо повече, ако тези способности могат да бъдат променяни и заменяни според обстоятелствата, това ще означава край на обществените институции, такива каквито ги познаваме. В по-голямата си част те изхождат от презумпцията за индивидите като елементи с фиксирани свойства и тъкмо пластичността на формата на личността ще ги направи ненужни за самите индивиди.

Самият факт, че всяка човешка личност може да бъде носител на цялото човешко знание би имал не по-малко драматични последици. По принцип човешкото знание е продукт от дейността на всеки от нас, от неговия индивидуален опит. То обаче и е дистрибутирано неравномерно, като всеки от нас пази само малка част от него. Тъкмо затова са и необходими сложни обществени структури за пренос и съхранение на индивидуалния опит и акумулирането му в общото човешко знание. Възможността обаче то да бъде концентрирано във всеки от нас ще доведе от една страна отново до обезсмисляне на институциите, такива каквито ги познаваме, и от друга, до необходимостта за създаване и поддържане на комуникации на всеки индивид с всички останали в реално време. Само по този начин индивидуалния опит ще ъпдейтва човешкото знание и всеки от нас ще пази в себе си алгоритъма на цялата човешка цивилизация. Представете си какви ще бъдат последствията за личностното възприятие на всеки от нас, за самосъзнанието ни. Смисълът на такива основни понятия като добро и зло никога няма да бъде същия като този, който ни е познат днес.

От гледна точка на индустриалния човек всичко това изглежда ужасно. Неговият свят ще изчезне – всичките му непоклатими илюзии, малки радости и големи мъки ще бъдат заменени от нещо напълно непознато, а следователно враждебно и опасно. От друга страна обаче Апокалипсиса на индустриалния човек е единствения шанс да бъде избегнат Апокалипсиса на човека въобще. Нещо повече – някога хората са започнали своя път живеейки в хармония с процесите на биосферата на планетата Земя. Сега е време хората отново да заживеят в хармония с околната си среда, но не тази на животните, съобразяващи се с биологичния си ареал, а на разум, на който дори и най-катастрофичните космични събития не са му чужди и враждебни. Само така ще разберем, че затоплянето и застудяването на планетарния климат е естествения ритъм на дишането на Земята, а астероидите и вулканите са част от вселенския кръговрат към когото принадлежим и ние.

Йордан Янков

Йордан Янков

Основател и мениджър на проекта

Йордан Янков е докторант в СУ Климент Охридски, катедра Философия. Директор “Изследователски програми” в Институт за публична политика. Работи като консултант при планирането, генерирането и използването на различни видове енергийни източници. Има опит като мениджър на проекти в областта на маркетинга, рекламата, мултимедийни приложения и информационни технологии. Завършил е философия, но не е преследвал академична кариера.  Въпреки това, винаги е поддържал силния си интерес към фундаменталните науки, философията и социалните системи. В продължение на няколко години подпомага д-р Иван Пунчев в неговите усилия за развитие на некласическа диалектическа логика в математическа форма. В резултат на това, той развива собствени идеи в областта на фундаменталната физика и общата теория на системите, изкуствения интелект и методите за социално прогнозиране. Всичко това го вдъхновява да стартира Проектът “Човешкото бъдеще” като постоянно развиваща се платформа за изследване на човешката природа.