През последното десетилетие на глобализацията бяха посветени огромно количество публикации. Бяха описани процеси, които са принципно нови за човечеството. Наред с това бяха и посочени и тези, които са съществували преди глобалната епоха, но които днес придобиха нови измерения. Възникнаха множество въпроси защо става така – какви са корените на глобалните процеси. Наред с това се поставиха и други въпроси – как да разрешим новите проблеми, пред които сме изправени. Изглежда, че историческия опит на човечеството не може да даде отговори нито на въпросите “защо”, нито пък на въпросите “как”. Последното десетилетие е низ от рухване на стратегически доктрини, парализа на международните институции и неочаквани заплахи за всички нас. Има нещо гнило в самия начин, по който мислим за глобализацията. Много често се казва, че ние се “сблъскваме с проблемите на глобализацията”. Сякаш тя е някъде там в безличното световно пространство извън нас. Съответно и въпросите, които си задаваме отиват на грешен адрес. Не се разбира, че глобализацията съществува и в представите, мислите и настроенията на всеки от нас. Ако искаме да поставяме правилните въпроси, за да получаваме правилни отговори, ние трябва преди всичко да анализираме нашите идеи, предразсъдъци и знание за самите нас. Какво сме ние и как глобалната епоха навлиза нашите глави? Преди да разберем предизвикателствата на тази епоха, трябва да се изправим пред митовете и заблудите вътре в нас. Тук ще говорим за тези митове и заблуди или поне за най-важните от тях – тези, чиито последствия могат да бъдат фатални.

Няма нищо извън опита

В зората на индустриалната епоха великият английски мислител Джон Лок провъзгласи идеята, че единствено истинно познание е само онова, което е почерпено от нашия непосредствен опит. Съвсем не случайно бащата на емпиризма, както и родоначалниците на сенсуализма Бъркли и Хюм, твориха и провъзгласиха своите идеи в Англия – люлката на капитализма и съвременната индустриална епоха. Тези идеи имаха огромен принос за последвалите научни открития и развитието на съвременната наука въобще. Тъкмо благодарение на тази нагласа за изследване на явленията в света около нас, бяха направени безброй открития, които промениха този свят – както и начина по който ние го виждаме, така и самия него.

Емпиризмът научи човечеството да се вглежда в свойствата на предметите около себе си, да ги съпоставя едно с друго и да открива, закономерни процеси, които свързват предметите. По този начин стана възможно опитът на един човек да се усвоява като опит от много други хора. Това се превърна в сигурен, надежден и практичен критерии за истинност на познанието. От друга страна, колкото повече стоките на индустриалния свят заливаха света, толкова повече емпиризмът се налагаше като доминантна за западното общество нагласа за възприемане на света.

Напълно закономерно неговата познавателна установка стана и продължава да бъде доминантна в развитите индустриални страни – не само в академичните кръгове, но и извън тях – в политическата практика, в образованието, в културата въобще. В днешно време обаче, той се превръща в камък завързан за врата на богатия Запад, който може да го удави във въртопа на глобалните проблеми.

Едно от преките последствия от емпиризма е нагласата да забелязваме различията между явленията около нас, но да не мислим за причините, които пораждат тези различия. Много често тези причини не са наблюдаеми в непосредствения ни опит или са толкова сложни, че ние нямаме инструментални средства за тяхното регистриране. Съвсем закономерно, изключвайки причините за явленията от кръга на нашето познание, ние свеждаме познавателния процес до класификация на регистрираните явления. Това много добре се вижда в развитието на историческата наука в Западния свят, а оттам и влиянието й в стратегическите изследвания и теориите за развитието на съвременните международни отношения. През 1948 г. Арнолд Тойнби създаде своята История на света, в която културните различния между народите бяха описани и подредени в класификационна таблица. След него и други автори създадоха свои собствени класификации, къде по-близки, къде по-различни от тази на Тойнби. Последният опит в това отношение е на широко известния в днешно време Самюъл Хънтигтън. Тъкмо тези трудове на западната научна мисъл формират аналитичния апарат на политолози, експерти, съветници и всички други, които определят поведението на малки и големи държави на международната сцена днес. Съответно и недостатъците в изследванията на автори като Тойнби и Хънтигтън се възпроизвеждат ежедневно в международната политика. И ако в средата на 20 век тези недостатъци можеха да бъдат оставени без последствия, то в днешната глобална епоха те се явяват непосредствена причина за много опасни за всички нас и далеч отиващи в своите последствия действия на политиците.

Авторите като Хънтигтън ни обясниха в какво се различава западната от ислямската цивилизация, но не обясниха защо и от какво са се породили тези различия. Това автоматично води до невъзможност да се прогнозира динамиката им и до невъзможност да се открият начини те да бъдат преодолени. Съвсем логично международните стратегии днес се въртят около сблъска на цивилизациите, а не около тяхната интеграция. Дори обаче ако се признава, че сблъсъкът е опасен и трябва да се избегне, опитите за интеграция са противоречиви в своите последици и изненадват своите инициатори. Вместо интеграция, политиките на световните сили пораждат нарастващ хаос и културно ожесточение по повод тъкмо на културните разлики между отделните части на света. И причината отново е в емпиризма.

Освен във възприемането на световната история, той като нагласа господства и в обществената практика и мислене на западното общество. Фактите на това общество се приемат просто като даденост и отсъстват каквито и да е опити да се разбере какво и как точно поражда тези факти. Инерцията на емпиричната парадигма кара западните политици да мислят, че щом демокрацията се е доказала в тяхната практика, тя ще е валидна и във всички други общества.

Наличието на демократични процедури се отъждествява със самата демокрация, като по този начин остават неразбрани условията, при които демокрацията е възможна, както и какво въобще представлява демокрацията и кога тя може да стане част от тъканта на едно общество, и кога тя ще има поведението на раков тумор за него. Всъщност простия емпиричен факт, че демокрацията работи безотказно вече 200 години в западния свят, създава илюзията, че тя е нещо нормално и неизбежно за всички световни култури. Тъкмо тази илюзия се оказва, че формира и държавната политика на САЩ в Близкия изток, и иначе заслужаващите адмирации усилия за интегрирането на ислямския и западния свят. Това се приема по подразбиране, че ще стане като процес на демократизация на ислямските държави, което обаче напълно противоречи на ислямската култура. В ислямския свят никога не е имало условия за възникване на демокрацията, нито пък е възможно тя да се възприеме днес като модел на самоуправление на ислямските общности.

Какво от природата на демокрацията не може да се схване от западния политолог и политик, обучен да анализира от гледната точка на емпиризма?

За да имаме демокрация е необходимо да имаме свободни граждани, които да изразяват своята воля на избори. Трябва да имаме и  представители на тези граждани във властта, които да управляват институциите съобразно свободната воля на гражданите. Най-накрая трябва да имаме такава структура на държавната власт, която да дава гаранции, че свободната воля на гражданите няма да бъде подменена с частните интереси на някои политици, попаднали във властта. Всички тези неща са необходими, но не достатъчни условия за съществуване на демокрацията. Когато говорим за свободни граждани, основата и началото на демокрацията, ние разбираме, че волята на един индивид е независима от волята на всеки друг индивид в обществото. С други думи ние предполагаме наличието на лична независимост. Личната независимост обаче може да съществува само там, където има частна собственост и капитализъм. А капитализъм може да има само там, където има индустрия и развит стоков и трудов пазар.

Нищо такова обаче не може да се открие в ислямските общества. Нито една ислямска държава няма развита индустрия, която да се основава върху производството на стоки в промишлени мащаби. Частната собственост, доколкото я има, съществува само по повод на експлоатацията на природни дадености като нефт, газ или други полезни изкопаеми, която експлоатация обаче е в контекста на функционирането на западната култура и нейния капитализъм, тоест външни за ислямските държави явления. Преразпределението в обществото на приходите от добивната индустрия не се осъществява чрез пазарни механизми, а чрез институционалните механизми на държавата, която като правило се изгражда върху личната зависимост между индивидите в обществото, групирани в кланове и семейства. Липсата на индустрия и капитализъм, води до невъзможност на съществуването на лично независими индивиди, съответно и на основния елемент за всяка демокрация. Ето защо ислямското общество продължава да се самоуправлява чрез морални императиви, които са единствено възможната алтернатива на демократичните процедури. Моралните императиви са израз на личната зависимост, която съществува между членовете на ислямското обществото. В такова общество господстват не абстрактни идеи и партийни програми, а лични авторитети, които тълкуват действията на индивидите като добри или лоши според моралната догма, каквато е Корана. Това е напълно чуждо на демокрацията, но също толкова напълно естествено и нормално за общество, което не познава индустриалния начин на производство. Тази естественост на традиционните за ислямските общества форми на самоуправление обаче се възприема като бедствие и източник на беди от политиците в демократичните страни, които прекрасно знаят от своя емпиричен опит какво е демокрация, но не разбират и не могат да разберат какво я поражда, кога тя е естествена и кога се явява чуждо тяло, което подлежи на изхвърляне от обществения организъм.

Може би най-разумния път за интегриране на ислямския свят в глобалната епоха са масираните инвестиции в индустриални предприятия в тези страни. Колкото и да изглежда рисково, загубите ще са по-малки от алтернативата да се продължава да се натрапва нещо чуждо за тези култури, което да поражда стихийно озлобление и тероризъм. Развиването на една истинска индустрилна база в ислямските страни ще промени жизнения метаболизъм на тези общества и ще създаде реалните предпоставки за демокрацията като универсален политически строй в глобалната епоха.

Свещената крава наречена Държава

За да се предприеме обаче една толкова рискова на пръв поглед социална операция по интеграцията на цяла световна култура в нещо ново за нея са необходими и други неща. На първо място това е разбирането, че така желания нов свят където няма да има конфликти, не може да прилича на стария свят на доминиращата западна култура. С развитието на гигантите Китай и Индия това вече се приема като нещо нормално сред управляващия елит на западните държави. Остава да свикнат и с идеята, че освен азиатски икономически гиганти, на сцената трябва да се появат и близко източни тигри. За да стане това обаче пък е необходимо да се разделим и с един друг мит – митът за националната държава.

Националната държава е естествената обществена форма, в която индустриалния капитализъм възниква и се утвържадава през 19 век. Тя се явява координатора и гаранта за развитиоето на капитализма. Тя е и самото тяло на демокрацията като политическо самоуправление на обществото. Държавата е защитавала националния капитал и населението – работната сила, държавата е защитавала ресурсите на капитала и се е борила за повече ресурси срещу другите национални държави. Държавата толков е прониканала в живота на всеки от нас, че изглежда вечна. На този свят обаче има само една вечна истина – че няма нищо вечно. Държавата в днешноя глобален свят става все по-неадекватна и опасна за всички нас. Вместо порядък в живота на хората тя създава нарастващ хаос и излишни конфликти. Порядъкът в глобалния свят не може да бъде резултат от междудържавни отношения, защото хората от различните краища на света комуникират по между си не чрез държавните институции, а въпреки тях. Държавите са неспособни да осъществят и културната интеграция на света, защото самата тяхна природа е да брани различието и антагонизма между народите. Тяхната логика, основана на „наше и ваше” не може да позволи такива мащабни социални операции като привличането на една огромна културна общност като ислямската в контекста на глобалната цивилизация.

Йордан Янков

Йордан Янков

Основател и мениджър на проекта

Йордан Янков е докторант в СУ Климент Охридски, катедра Философия. Директор “Изследователски програми” в Институт за публична политика. Работи като консултант при планирането, генерирането и използването на различни видове енергийни източници. Има опит като мениджър на проекти в областта на маркетинга, рекламата, мултимедийни приложения и информационни технологии. Завършил е философия, но не е преследвал академична кариера.  Въпреки това, винаги е поддържал силния си интерес към фундаменталните науки, философията и социалните системи. В продължение на няколко години подпомага д-р Иван Пунчев в неговите усилия за развитие на некласическа диалектическа логика в математическа форма. В резултат на това, той развива собствени идеи в областта на фундаменталната физика и общата теория на системите, изкуствения интелект и методите за социално прогнозиране. Всичко това го вдъхновява да стартира Проектът “Човешкото бъдеще” като постоянно развиваща се платформа за изследване на човешката природа.