Проектът
"Човешкото бъдеще"

Познавателната ситуация днес

В началото на 21 век най-изучаваният от науката обект е човека. В същото време, най-непознатия за науката обект е отново човека. Така наречените хуманитарни науки ни поднасят ежедневно огромен обем данни за нашето битие. В същото време, нито една от тези науки не ни поднася знание, което да разреши проблемите, поставени пред нас от собственото ни битие. Човешкото тяло е разчленено до най-малките му градивни единици, но все още сме безпомощни пред болестите. Човешкият мозък е проучен със средствата на няколко науки, но това как мислим продължава да бъде загадка за нас. Поведението във всекидневието на всеки от нас е описано и класифицирано, но все още никой не знае как точно се формира личността. Няма работеща теория, която да предсказва движението на произведените от човека стойности. Не съществува начин за моделиране бъдещето на нациите и света, който да издържи на проверката на времето. Как точно човекът си взаимодейства с планетата, която обитава е все още в областта на догадките.

Причината за това състояние на хуманитарните науки е, че няма изградена методология, която да познава човека в неговата всеобхватност, в многообразието на неговото битие. Всяка наука е парцелирала това битие на обособени части и изучава човека само в рамките на своя периметър на компетентност. Това поражда и частично знание, което не се отнася за вътрешните закономерности, които формират реалните хора, а само за повтаряемостта на едно или друго проявление на тези закономерности. Все още науката изучава последствията от живота на човека, а не неговите причини.

Човекът като биологичен вид

Едва неотдавна беше разчетен човешкия геном. Малко преди това започна да се разбира механизма на развитието на човешкия ембрион и формирането на човешкия организъм. Вече близо столетие имаме реална практика с променлив успех в блокирането на различни външни агенти, които причиняват деструктивни поражения в нашето тяло. Опитваме се с различни вещества да контролираме деликатния баланс вътре в нас. Макар това да са огромни крачки по пътя на себепознаването ни, те подхранват една широко разпространена представа за идентичност на човека и неговия биологичен организъм. Всъщност, сетивния факт, че другия човек срещу нас е разпознаваем само в неговата телесна форма, засенчва от нас неговото невидимо обществено тяло. През отминалите исторически епохи, това обществено тяло се е променяло с много бавни темпове, почти незабележими в рамките на цели поколения. Тъкмо това е подхранвало значимостта на индивидуалната телесна обвивка, която единствено се е променяла в рамките на едно поколение, и която промяна единствено е свидетелствала за наличието на феномена, наречен човек.

Разчитането на човешкия геном донесе засега един доста стъписващ факт – на биологично ниво ние се различаваме от лабораторните мишки само в 2% от нашите гени. Дори и тези 2% обаче не са достатъчни човекът да стане човек. Почти не се обръща внимание на случите с деца-маугли, където ясно се вижда, че нашата природа не е заключена в нашето тяло. През последните две столетия, тъкмо исторически пренебрегваното обществено тяло на човека започна да се развива с ускоряващи темпове, което доведе до неизбежен конфликт с господстващия от векове телесен фетишизъм. Този телесен фетишизъм е толкова дълбоко вкоренен в нашето съзнание, че засяга не само науките, но и политиката и религиите.

Пред очите само на едно поколение настъпват такива дълбоки исторически промени, които засягат битието на всеки индивид на планетата, че повече е невъзможно да се отнасяме един към друг в ежедневието си само като сетивни телесни обвивки. Разклащането на телесния фетишизъм води до силно противоречиви и болезнени реакции. Тъкмо динамизмът на епохата води до сериозен светогледен дискомфорт при повечето от хората, свикнали да имат за житейски ориентир простите сетивни нагледности, които си стоят непроменени от времената на Адам и Ева. Съвсем не случайно много от тези хора търсят спасение в религиозните догми, които услужливо им дават търсената опора в съвременния живот. Макар това да е добре за самите тях, този техен душевен комфорт се постига с цената на светогледна нетърпимост и обществена агресия, непозната от времената на Светата Инквизиция. Дори самите религиозни догми придобиват гротесков характер – надали в своята история църквата се е борила толкова за спасението на душата на човека, колкото днес се бори за спасението на неговото тяло. Евтаназията, болестите и абортите станаха основен проблем за католическата църква. Увековечаването на телесната обвивка на човека, а не спасението на неговия дух, се превърна в сламката на спасението в бурните поврати на епохата, в която живеем.

Телесният фетишизъм води и до едно друго, може би далеч по-трагично последствие. Идентификацията на човека с неговия биологичен организъм неусетно подмени смисъла на хуманизма, като комплекс от поведенчески практики насочен към доброто на човека. Тъкмо с първите успехи на науката в борбата с болестите се роди и идеята, че човешкото тяло трябва да бъде спасено на всяка цена. Вече столетие това се представя като най-хуманния акт. Игнорирането на общественото тяло на човека обаче доведе до много сериозни аномалии, които освен че заплашват бъдещето на човечеството, пораждат неизмеримо количество лични трагедии. За повече от век борбата с болестите, без да се държи сметка за всеобхватността на човешкото битие, доведе до свръхнаселение, предизвикващо разрушения в планетарен мащаб и наличието на милиарди биологични човешки индивиди, спасени от този или онзи вирус, но обречени на нечовешки духовни страдания. Тъкмо едностранчивото знание за природата на човека води до трагичния парадокс хуманизмът да се превърне в една от най-сериозните заплахи за човечеството.

Човешкия мозък

Сетивността на телесната ни обвивка съвсем закономерно породи и едно друго разбиране за ключа към човечността. Изучаването на човешката анатомия бързо локализира и онзи наш вътрешен орган, който очевидно е различен от нашите предшественици в животинския свят. Приема се, че главният мозък е съществената функционална система, закодирана в онези 2% от нашите гени, които ни правят различни от животните. Основанията за това на пръв поглед са безспорни. Структурата на човешкия мозък е уникална, появява се най-късно в еволюционното развитие, изпълнява функциите по контрол не само на тялото, но и нашето отношение спрямо външните обекти. Бяха и продължават да бъдат инвестирани значителни усилия на научната общност да опише и разбере тази уникална структура, а след това да се направи модел на човешкото мислене. Макар и да имаме все още бели петна относно детайлното разпределение на мозъчни функции в различните дялове на мозъчната кора, напредъкът е впечатляващ. Изглежда, че физиологията на висшата нервна дейност най-накрая ще отговори на вечния въпрос – какво е човекът.

Типично обаче за съвременната наука, изследователите на мозъка достигат до една гранична на тяхната проблемна област, която те разбират че съществува, но не навлизат по-надълбоко отвъд нея. Вече е ясно, че работата на главния мозък силно зависи от постъпващите чрез сетивата сигнали и че структурата на мозъчните връзки е изключително пластична и динамична в реакцията си на външните дразнители. Установено е, че някои мозъчни травми могат да бъдат компенсирани чрез пренастройка на мозъчните функции, докато други разстройват необратимо работата на главния мозък. Някои генетични дефекти водят до невъзможност за развиването на пълноценно и нормално човешко поведение, докато други, макар и да имат видими проявления, не нанасят поражения върху възможността индивида да се превърне в нормална личност. Отново ще споменем и случите на деца-маугли, които най-ясно демонстрират зависимостта на работата на човешкия мозък от външната среда. Свидетелствата за обвързаност обаче се игнорират или прехвърлят в проблемното поле на други науки, като акцента пада върху физиологичната структура на мозъка като механизъм, който прави възможно човешкото мислене. Тази фиксираност с анатомията кара много изследователи да полагат значителни усилия в откриването на висша нервна дейност, подобна на човешката, в животински видове като приматите или делфините, които имат близка до човешката структура на главния мозък.

Без съмнение, всички изследвания на централната нервна система при хората и близките до тях животински видове са от огромна за науката важност и те помагат да разберем смисъла на човечността. В същото време, ако не се обвържат тясно тези изследвания с другите науки за човека, които засягат неговото социално битие, резултатите ще бъдат половинчати и непълни. Всъщност, търсенето на ключа за човешкото в областта физиологията на висшата нервна дейност отново създава илюзията за атомарност на човека, че човек е самодостатъчен индивид,  личност, благодарение на своя главен мозък. И ако открием секретите на този главен мозък, ние ще открием и същността на човека.

Човешкото поведение

В съседната научна територия психологията се е заела да изучава човекът откъм неговите реакции на околната среда. Установени са повтарящи се стереотипи на поведение. Изучени са и отклоненията от тези стереотипи. Изработени са цялостни модели за това как човек учи, работи, спи и се размножава. И тук изглежда, че ключът за разбирането на човешката същност, ако не е намерен, то предстои съвсем скоро да бъде намерен. И тук обаче човекът се свежда до индивид, който реагира на околната среда. Имаме психология на трудовия процес, който обаче не изучава самия трудов процес. Имаме психология на учебния процес, която обаче не си задава въпроса за смисъла на познанието. Имаме детска психология, която не се интересува от репродукцията на живите организми и защо въобще имаме полово размножаване. Имаме детайлно описани патологични състояния на човешката психика, но нямаме идея какво точно формира, поражда и прави уникална нормалната човешка личност.

Човекът като обществена единица

В някои от така наречените обществени науки човекът е сведен до сбор от данни, които осветляват неговия живот в един или друг разрез. Индивидуалните специфики на личностите се игнорират и се наблюдават само резултатите от техните действия, които резултати имат повторяем характер, образуват класове от наблюдаеми поведения и действия. Груповото съжителстване на индивидите се предпоставя като дадена величина и дори се внушава, че човекът е просто още едно социално животно. Основните социологични доктрини се интересуват от структурата на властта, но забравят да изследват функциите на властта в контекста на отношението между човека и природата, което се смята за проблемна област на други науки. Написани са огромно количество трактати за политиката, демокрацията и морала, но не се изследват икономическите измерения на етическите възгледи или психологията на творчеството като провокиращи социално-политическите изменения фактори.

Човекът като икономически агент

В икономиката пък човекът съществува само дотолкова, доколкото представлява страна в стоковата размяна. Продуктите на труда до такава степен заличават човечността, която стои в основата им, че създават илюзията за свой самостоятелен кръговрат, откъснат от цялостната природа на хората, които ги създават и потребяват. Съществуват множество теории за поведението на пазарните субекти и огромно количество техники за наблюдение и предсказване на тяхното поведение, но почти всички предпоставят вечността на пазара – сякаш пазарът в моментния му вид е съществувал вечно и ще продължи да същества вечно. Днешните икономисти категорично отказват да разсъждават какво поражда стоковата размяна и въобще какъв е смисъла от нея. Отново сетивната нагледност, фактът че днес без стокова размяна не можем да съществуваме, подменя знанието за закономерностите в човешката природа, които някога са породили пазара, променяли са го с течение на времето, и които един ден ще сложат неговия край.

Човешката история – преклонението пред фактите

От най-древни времена, хората са трупали сведения за своите и делата на другите. Може би тъкмо тази стара традиция изисква от историческата наука наблюдението и съхранението на фактите и изключва каквито и да е опити за тяхната теоретична интерпретация. Разбира се, тъкмо наблюдението и съхранението изискват и класификация. Тъкмо до тази класификация на историческите събития и феномени се свежда човешката история. От друга страна, в полето на историците попадат само онези значими събития, които засягат големи групи от хора. Ежедневието на хората се губи в историческия мащаб на годините и вековете. Дори прекрасни изследвания като това на Ф.Бордел, които се добират и обръщат внимание на дребните житейски факти, останали в историческите документи, не преодоляват вътрешното самоограничение на историците да не спекулират за скритите предпоставки за събитията и хода на човешката история.

Постепенната трансформация през изминалия век на историята  на отделните нации в история на целия свят съвсем логично породи и опити да се очертае по-мащабна картина на развитието на света, да се очертаят общите полета, където различните човешки култури са се срещали и разминавали в миналото и се преплитат все по-тясно днес. В създаването на такива модели логично доминират учените от историческата школа. Неизбежно и класификацията като основна цел на тези модели зае своето централно място. А.Тойнби подреди шареното разнообразие на човешките култури в осем основни цивилизации и двайсет и четири вторични или подчинени. Други автори след него направиха вариации и корекции на тази цивилизационна класификация. Към тях се присъединиха и изследователите на геополитическите реалности, които се опитаха да изградят една картина на днешния глобален свят тъкмо в контекста на класификационните модели, предоставени им от историците. Всички тези изследвания обаче страдат от един сериозен методологичен недостатък. Допуска се смесване на цивилизация и култура, борави се с по-скоро интуитивни представи на авторите за съдържанието на тези базови понятия. Това пък е неизбежно, ако се забрави че т.нар. цивилизации или по-точно култури са феномени на човечността и преди всичко изискват отговор що е това човек. Всъщност това е напълно логично, след като се вземе предвид, че и самата културология по-скоро се намира в стадия на Карл Линей и липсват достатъчно убедителни обяснения защо китайската култура е различна от мюсюлманската и защо те се различават от християнската, например. Тяхната различност се приема аксиоматично и оттам нататък изследванията се фокусират върху последствията от тази различност и не се обръща внимание на нейните причини.

Човешкото бъдеще – рай или ад?

Този отказ от теоретично мислене и свеждане историята на човечеството и неговото съвремие до емпиризма на фактите хвърля своята сянка и върху моделите на бъдещето. Всички те изхождат от очевидната реалност на глобалните процеси на развиващата се пред очите ни информационна цивилизация, но все още липсва идея за същността на тази цивилизация, а оттам и за нейното бъдеще. Информационността се открива в нейните феномени, а не се разбират нейните закономерности. Не е ясно какво точно прави една цивилизация информационна – използването на компютри и нов тип комуникации или нещо друго. Често се правят количествени екстраполации на това, което наблюдаваме днес и дори при много автори съществува наивното разбиране, че е възможно институциите на индустриалната цивилизация да се запазят и в тъканта на информационната или поне чрез тях да контролираме прехода, който вече е започнал и който тепърва ще се развива в своите истински мащаби, които не можем дори да си представим. И най-радикалните модели на бъдещия свят достигат само до обрисуването на едни свободни от своята телесност индивиди, които не са ограничени от националните държави и оковите на материалната собственост. Никой обаче не се сеща, че и смисълът на самата индивидуалност, която е исторически позната, също ще претърпи фундаментални промени. Причината за тази промени не е просто наличието на нови информационни технологии, а промените на битието на човека, в което феномените на култура, институции, икономика, психология, комуникации, изкуство, екология, етика са неотделими един от друг. Тези феномени отделните науки, от анатомията до геополитиката, регистрират, но не успяват да свържат в едно цяло.

За необходимостта от такова цяло говори факта за възникването на множество от така наречените интердисциплинарни науки. Всяка от класическите науки за човека се сблъсква със своите граници и ще не ще трябва да направи поне опит да погледне как изглежда нейната запазена територия от гледната точка на съседа. Но тъкмо защото този процес на научна интеграция върви стихийно и се предпоставя от съществуването на граници в научните изследвания, тъкмо затова и тези нови научни дисциплини имат граничен, а не интегративен характер.  Все още не се допуска, че тайните на човешкия мозък могат да бъдат разгадани например в икономиката и обратното, че ключът за пазарните прогнози може би лежи във физиологията на висшата нервна дейност. Все още човекът се изучава на парче и интердисциплинарните науки само увеличават броя на парчетата.

В днешно време обаче липсата на цялостна представа за човешката природа става дори опасна. Ние не знаем какво ни чака зад следващия ъгъл на историята, но всички признаци говорят, че трябва да се подготвим за най-неприятните от гледна точка на индустриалния човек изненади. Забележете – тези изненади са свързани със самите нас. Те са закономерно последствие от нашето развитие. И единствения начин да бъдем подготвени за тях е да се заемем отново с познанието на самите себе си като нещо единно в своето многообразие. Трябва да разберем човекът като система и по-точно като непрекъснат системен процес произтичащ от тоталния поток на реалността, от която самите ние сме само част. Тази тоталност на човека не може да бъде разбрана без разбирането за тоталността на самата реалност. Себепознанието на Човека остро се нуждае от Великото обединение на науките, от Теорията на Всичко, която да примири квантовата механика с теорията на относителността, която да намери фундаменталната връзка между жива и нежива материя, между организъм и разум, между хаос и ред.

Поставените цели изискват и определена организация на целия научен процес. Виждаме го като състоящ се от четири основни потока, които ще се преливат непрекъснато един в друг (ето защо не говорим за традиционните научни секции).

Първият поток „Логос“, ще е съсредоточен върху най-абстрактните теории за самото научно мислене, защото цялостния подход към Човекът изисква и съответната цялостна методологична база, която да бъде прилагана в отделните потоци на нашите изследвания. Тази цялостна методология за изследване на Човека е изложена и защитена в трудовете на българския философ д-р Иван Пунчев, обединени в четирите тома на неговия „Увод в диалектическата логика“. Той представлява преглед на историческото развитие на научната мисъл и в същото време програма за обединение на философията и математиката като най-абстрактните инструменти на научното познание. Трябва да бъдат намерени практически решения за осъществяване на това обединение, защото тъкмо то ще даде научната методика за обединението на всички научни области – математическите формули да са израз не само на количествени зависимости в наблюдаваните процеси, операции със знаци, но и да бъдат средство за техния смислов анализ – алгоритми за смислов категориален анализ и синтез на нови идеи, които свързват човешкото битие в едно многообразно цяло, а не го фрагментират в отделни научни дисциплини. Без такова обединение на философия и математика, самовъзпроизводството на Човешкия разум, т.нар. изкуствен интелект, е невъзможно.

Вторият поток „Космос“, е насочен към фундаменталните проблеми на физиката, космологията и общата теория на системите. Вече цял век двете основни теории, описващи наблюдаемата Вселена – квантовата механика и теорията на относителността, не могат да бъдат обединени. Едната е доказано валидна в света на елементарните частици, другата е безспорна в описанието на поведението на звездите и галактиките. Между тях обаче няма общ език. Нещо повече, формализмът на едната теория е несъвместим с формализма на другата теория. Към това се прибавят и откритите напоследък тъмна енергия и тъмна материя, които ни изправиха пред стъписващия факт, че двете основни теории във физиката обясняват поведението на едва 4% от предполагаемия мащаб на Вселената. Остават отворени много дълбоките въпроси за природата на пространството и времето – как така те се появяват от нищото с Големия взрив? Правените от десетилетия опити за изграждане на математически модели на струни и квантова гравитация са завладяващо убедителни, но нямаме каквито и да е критерии да установим коя всъщност от тези теории е валидна и кои не, и как е възможно всички вътрешно да се непротиворечиви, но само една да е реална? Каква обаче е връзката между тези абстракции с вселенски мащаби и бъдещето на Човека, обитаващ една прашинка зареяна из безкрайните простори на Вселената? Всъщност, тази връзка може би е от решаващо значение за разбирането на фундаменталния въпрос в човешкото измерение – как мислим и как познаваме света. Самият процес на мисленето е продукт от еволюцията на вселенските процеси и в познанието им се крие отговорът на въпроса за себепознанието и познанието въобще. Старият въпрос на философията за тъждеството на битие и съзнание, завещан на днешните модерни „точни“ науки, остава да виси с пълна сила, и отговорът му изисква разбиране на фундаментите на Природата, която Човекът познава, както и каква Природа представлява самия той. Липсата на този фундаментален отговор е и една от причините за фрагментирането на науките за Човека и неизбежното му схващане като една сложна, много сложна, но все пак машина. Ето защо от потока „Космос“, ние ще очакваме да получим съществен принос за разбирането на Човешкото Бъдеще.

Потокът „Социум“ сякаш се насочва към най-злободневните проблеми, които засягат всеки от нас – 6 млрд. човешки същества. Но зад конкретните въпроси какво ще се случи с тази или онази глобална икономическа криза, каква ще е съдбата на държавите, народите и културите, какви чудеса още ще ни предостави технологията, стоят и по-дълбоки въпроси. Има ли универсални закони в човешката история или тя е само поредица от случайности? Какво ни е направило хора? Докъде във времето ще се простира човешкия разум в сегашната му форма? Какво ни чака зад т.нар. „сингулярност“? Какво всъщност е Разумът като космически феномен и можем ли да прогнозираме къде ще го срещнем във Вселената, така както вече успешно откриваме екзопланетите? Без отговори на тези въпроси, знанието ни за Човешкото бъдеще ще бъдат особено непълни. Но от друга страна пък тези отговори за невъзможни без познанието за най-абстрактните алгоритми, които ползваме когато мислим, както и за фундаментите на Космоса сред който ще търсим своите братя по разум. Може би решаването на злободневните проблеми на нашия социум, зависи от разбирането ни за космическия социум, който неизбежно ни очаква?

Потокът „Интелект“ е може би най-интригуващия за много хора. В момента водещите световни икономически сили отделят космически бюджети за изучаването на човешкия мозък. Напредъкът в чисто приложни задачи като търсенето на съдържание в интернет, езиков превод или софтуер за транскрибирането на говор към текст също изискват решаването на ключови задачи от създаването на Изкуствен Интелект. Въпреки това обаче, подходът остава типичния за съвременната наука – дискретно описание на нещо, което е цялостно и непрекъснато. Загадката на човешката личност продължава да стои и едва сега, започва да се утвърждава мнението, че е много трудно да се разбере нейната енигма, без разбирането на това как работи и човешкия организъм като цяло, както и какво представлява процесът и същността на живота въобще. Ние смятаме, че тези сами по себе си грандиозни научни задачи не могат да бъдат решени без идеите, които ще генерираме в другите потоци на Проектът „Човешко бъдеще“. Не можем да имаме разбиране как Човекът мисли, без да имаме работеща теория за пространството, времето и реалността на всичките нива, които познаваме. Не можем да създадем Изкуствен Интелект без да имаме понятие що е това Разум, как той възниква в космически мащаби от Живота въобще и дали самият Живот е уникално или универсално космическо явление. В потока „Интелект“ ще предложим наш подход към решаването на тези проблеми, който пряко кореспондира, но и се отличава от идеите на други хора и групи, работещи в това направление, тъкмо със своята интегрираност в Космоса като цяло.

Проектът „Човешкото бъдеще“ си поставя тези амбициозни цели с ясното съзнание, че само подлагането на сериозен научен анализ на нестандартни идеи, разпръснати в отделните частни науки, и свързването им в обща методологична и аналитична платформа е пътят за постигането на Великото обединение. Този процес ще изисква усилията, вижданията и практиката на много хора, разбиращи нуждата от преследването на тази амбициозна цел. Трябва да привличаме нови участници, които да се включват в този научен процес всеки с каквото може – с нестандартни идеи, със задълбочени критики, с подробни анализи на вече натрупаните данни в различни научни области, с умения за социално общуване и със знание как Проектът може да бъде финансово устойчив. Последното е от особена важност.

Самата цел на Проектът го прави в много отношения противопоставен на традиционния академичен начин на правене на наука. Самата икономика на съвременната наука поощрява специализацията и фрагментацията. Това напълно закономерно се отразява и във финансовата зависимост на учените от вече утвърдените научни институции. Трудно ще можем да намерим хора, които са готови да рискуват научната си кариера и съответно своето икономическо състояние, за да работят за кауза, която представлява фундаментална промяна на научната парадигма. Както знаем от Томас Кун, научните революции се правят от аутсайдери. Разбира се, има аутсайдери и аутсайдери, както има Лев Толстой, има и много безименни графомани. Обикновено самият живот отсява плявата от зърното. Но ако искаме Проектът да се развива достатъчно динамично и целенасочено, трябва да се обърнем към естествените аутсайдери – към младите хора, които едва сега навлизат в науката и не са обременени от зависимостите на своите по-възрастни колеги, и в научен, и във финансов план. За да им осигурим обаче свободата да разгърнат своите оригинални идеи, ще е необходимо да им осигурим и икономическа независимост. Ето защо, финансирането на Проектът е от ключова важност. Как да се реализира това, ще е предмет на постоянно внимание, идеи и дебати от всички участници в Проекта. Той трябва да бъде възприеман не като място за приятно прекарване на свободното време, а като практическа себереализация на всеки от нас. Ако искаме да разберем Човекът като тоталност, трябва самите ние да се учим да бъдем цялостни хора в преследването на целта, която сме си поставили. Да бъдем едновременно и учени, и бизнесмени, и организатори. Не можем да очакваме някой друг да мисли вместо нас, някой друг да ни финансира, някой друг да дирижира дневния ни ред.